През 1999-та година на големия екран излизат филми, като „Боен клуб“, „Да бъдеш Джон Малкович“, „Междузвездни войни: Епизод I – Невидима заплаха”, „Широко затворени очи“ и „Матрицата“. Последният бележи нов период в еволюиращата CGI технология, която ще промени облика на съвременното кино. В киното, изкуството и въобще разказването на истории се усеща предстоящата културна и технологична промяна, усеща се задаването на нещо ново, непознато, нещо заплашително, но и неустоимо привлекателно, нещо, което продължава да се разгръща и до ден днешен. 90-те години дават началото на World Wide Web или онова, което днес наричаме интернет, на най-голямата търсачка – Google, а също така и на мобилните технологии. Светът неусетно навлиза в нова епоха, превръща се от аналогов в дигитален – преход и революция, които са определящи за нашето съвремие. Може би именно затова 90-те години носят такова носталгично очарование, по нещо от миналото, но и от предстоящото (вече настояще) бъдеще, моментът, в който може би човечеството е можело да поеме по друг път.

 

Какво се случва в България през 1999-та година? Страната се възстановява от една от най-големите политически кризи в историята, довела до 300% инфлация. Българският лев претърпява деноминация. Сред населението все още цари масова бедност. Стопанският металургичен комбинат „Кремиковци“ е приватизиран за цената от 1 щатски долар. Съборен е мавзолеят на Георги Димитров. Задава се процесът по бавното интегриране на България към общността на Европейския съюз. Сред подобни обществени динамики на пазара излизат първите албуми на банди като „Уикеда“ и „Ъпсурт“. Появяват се първите компютърни зали. Касетките започват да се заменят от компакт дискове, а различните конзолни и компютърни игри все повече навлизат в живота на децата. Полъхът на световните промени започва да се усеща и у нас.



Такава е атмосферата във филма „1999-та“ на Александър Милушев със сценарий от него и Андрей Филипов. Разбира се, за нея разбираме от радиото, тъй като историята се завърта около Ясен, момче на около 12-13 години, което осъзнава малко, ако не и нищо, от тези динамики, живее в краен софийски квартал заедно със своята майка. (А и не научаваме ли всички ние така за събитията в страната и по света, някак косвено и отстрани. Какво ли пък зависи от обикновения човек?). Майката на Ясен едвам смогва да плаща наема, а той нехае за училище и иска да прекарва времето си в залата с „ръчките“ – навярно помните онези огромни като хладилници аркадни машини с три-четири бутона и ръчка за управление, а може би дори игри като „Кадилаци и динозаври“. Но както времената се променят, така и хората. На Ясен му предстои да се срещне с отговорностите в живота, с гордостта си, да направи избор, да встъпи в света на възрастните, да съзрее, но дали ще съумее да вземе правилното решение?



„1999-та“ е филм именно за съзряването през онази изключително деликатна възраст, когато на детето предстои да се превърне в юноша. Пубертетът е свързан с редица промени в човешкото тяло, но не по-малко в психиката. Състояние, в което детството още не е завършило, но и пълнолетието е далеч, в което се появяват първите наченки на социално осъзнаване, а и борба с егоистичния порив, присъщ на децата. Ясен започва да си дава сметка, че получава по-малко пари от другите деца, не понеже майка му не иска да му даде, а тъй като не може да му осигури повече, дава си сметка, че ако иска да има повече, трябва да направи нещо по въпроса. Но също така, и което е по-съществено, започва да разбира, че „ръчките“ далеч не са най-важното нещо в живота, а кое е действително важно, тепърва предстои да разбере.



Тази история ще докосне всеки, който е израснал през 90-те, а за тези, които не са имали „честта“, ще хвърли един поглед към онези времена. Не мога да си кривя душата, че не докосна неща, които отдавна бях забравил. Чакането пред големите касетофони да пуснат любимото парче, записването на касетки, срещите с другите деца в залата, жетоните, малките зелени войници. Филмът ни понася на едно пътешествие в годините, когато за да викнеш някой приятел мятахме малки камъчета по прозореца или викахме, а за да те приберат вашите се налагаше да дойдат и да те изкарат от клуба, понеже мобилни телефони нямаше. Години, в които и в училище все още се възпитаваше с шамари и дърпане на уши. Е, няма да кажа, че е било по-хубаво тогава, но носталгията не прощава.



Напоследък в българското късометражно кино се наблюдава тенденция към ретро естетиката. Но ако във филми като „Ви“ на Деян Цвятков и „Кокичета в края на влака“ на Галина Д. Георгиева това е ретро-футуризъм, то тук имаме историческо пренасяне в края на миналия век. Игралната зала, магазинът за касетки и компакт дискове, но също музиката, дрехите, дори начинът, по който се хората се изразяват. Локациите на снимките са така подбрани, че изглежда по тези места нищо не се е променило от онези години. Трябва да споменем и автентичната игра на младия Тодор Недялков в ролята на Ясен, както и тази на Китодар Тодоров – собственикът на игралната зала.



Филмът е носител на наградите на ARFF Amsterdam 2022 // Honorable Mention Best Short Film и

Златна Роза 2022 // Диплом за най-добра режисура на късометражен филм.